Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2009 12:49 - Groovy Sessions говори за Руди Ван Гелдър (Rudy Van Gelder)
Автор: fmgroovy Категория: Музика   
Прочетен: 1124 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 10.04.2009 14:12


Идеята за този текст дойде след разговор с главния редактор на едно списание. Любовта ми към джаза ме накара да се поровя и да науча повече за човека, чието име стои в кредитите на повечето легендарни, джаз албуми от 40-те до 70-те години. Името на този човек е Руди Ван Гелдър. За него най-често говорят музикалните продуценти. След това идват музикантите. След тях са колекционерите на винил и меломаните. Днес вече всички знаят, кой е той.

image

Историята 

През 1939 Алфред Лайън (Alfred Lion) германец от еврейски произход създава една от най-значимите звукозаписни компании в историята на музиката – Блу Ноут (Blue Note). През следващите няколко десетилетия тя ще се наложи като един от основните лейбъли, допринесли за световната известност на джаза като музикален стил. Десетина години по-късно благодарение на случайност Лайън ще открие и един от бъдещите си партньори – тонрежисьора Руди Ван Гелдър (Rudy Van Gelder). Тази среща ще се превърне в основа на дългогодишно приятелство и сътрудничество между двата, в резултат на което през 50-те и 60-те на бял свят ще се появят десетки албуми наложили имената на артисти като Майлс Дейвис, Джон Колтрейн, Джими Смит, Хърби Хенкок и Хорас Силвър. Албуми, с които днес поставя основите на фонотеката си всеки любител на джаза. И ако в онези години основният звуков носител е била черната винилова плоча, то днес половин век по-късно, дигитализацията на звукозаписа довежда до налагането на компакт диска. Много от някогашните аналогови записи биват дигитално прехвърлени и мастерирани, за да достигнат до широката аудитория днес. Но процесът по прехвърлянето изисква освен професионални умения и добро познаване на оригиналите. Затова и често в наши дни много от любителите на аналоговото звучене, критикуват съвремените технологии, които макар и по-добри на пръв поглед често “отдалечават” слушателя от оригиналния звук на епохата, в която са правени. През 1998 година Хитоши Накемата (Hitoshi Namekata) (продуцентът занимаващ се с Blue Note в Япония за Toshiba-EMI) решава да започне нова поредица с преиздания на Блу Ноут (Blue Note). Идеята е да представи не просто творчеството на някои от легендите в джаза, но и да доближи съвремения слушател максимално до звука на оригинала. За целта той се свързва с човека, записал тези албуми – Руди Ван Гелдър. Това довежда до появата на пазара на поредицата “РВДжи Едишънс” (“RVG Editions”) в която тонрежисьорът получава възможността сам да направи дигитални ремастери на собствените си ленти от преди 50 години. Първоначално тези издания се правят само за японския пазар, но след големия успех, няколко години по-късно, те стават достъпни за слушателите в цял свят. Поредицата единодушно е определена от критици и аудиофили за уникална и скоро възвръща интереса към доста от големите джаз имена, чиято музика е била позабравена през последните две три десетилетия.

Кое обаче е различното в подхода към записа на Руди Ван Гелдър, което го превръща в любимия тонрежисьор на големите джаз продуценти, а неговото студио в предпочитано от много от днешните джаз легенди? И как започва всичко? 

Началото

През 30-те години на миналия век радиото е основен източник за музика, а звукозаписната индустрия едва прохожда. Като радио любител младия Ван Гелдър сам изработва почти цялата си звукозаписна апаратура. “Тогава нямаше фирми, изработващи пултове за запис, както днес. Големите звукозаписни компании си ги поръчваха специално и ако искаш да направиш нещо, трябваше да си го направиш сам.”. Първите негови клиенти се оказват музикантите от квартала. Записите са любителски, но те дават уникална възможност на младия ентусиаст да опознае истинската атмосфера на един джаз сешън. Скоро славата му се разнася извън родния Хейкънсак, Ню Джърси (Hackensack, New Jersey). Демозаписите достигат до ушите на хора от звукозаписния бизнес и телефонът в дома на семейство Ван Гелдър, започва да звъни все по-често. Част от записите, направени по това време за малки компании, започват да звучат в ефира на местните радиостанции. През 1952 продуцентът Алфред Лайън купува запис на музиканта Гил Мийл и го издава на 10 инчова плоча. До този момент Лайън прави записите си в едно радио-студио в Ню Йорк. Очарован от записа на Гил Мийл, той моли тонрежисьорът на студиото да запише следващия сешън по начина по който звучи този запис. Режисьорът прослушва албума и отговаря: "Виж, аз не мога да го докарам да звучи като това, по-добре иди при човека, който го е направил". Така в началото на 1953 Алфред Лайън се запознава с Руди Ван Гелдър и остават да работят заедно до 1967, когато Лайън продава Блу Ноут на Либърти Рекърдс.

image

    Първоначално звукозаписните сешъни се провеждат в дома на Ван Гелдър. Скоро на родителите се налага да изградят допълнителна входна врата, така че да не пречат на записа, когато се прибират от работа. Умението на Ван Гелдър да раздели инструментите, така че всеки един от тях да звучи с цялата си плътност и да ги съчетае обратно в хармоничен запис, скоро го превръща в най-търсения тонрежисьор в страната. “През деня работех в офиса, а вечер се прибирах, за да запиша поредния сешън. Стигна се до там, че се видях принуден да направя график за записите на различните компании. И независимо, как протичаше деня ми, те идваха да записват вечер. Например понеделникът бе запазен за Върв Рекъдс (Verve Records), вторникът и срядата за ВОКС (VOX), в четвъртък пристигаше Майлс Дейвис да записва за Престиж (Prestige), а в петък се появяваше Алфред и ... в събота имах главоболие.”

image

    В онези години повечето режисьори просто записват групите с добре балансирани в студиото микрофони, без да търсят акцентите в тембъра и звука на отделния инструмент. Алфред Лайън обаче има друга представа за записа. Той иска плочата да звучи максимално близо да живия звук на изпълнителя. Тези му изисквания се съчетават прекрасно с любопитството и ентусиазма на младия Ван Гелдър, който прекарва стотици часове в създаването на микрофони и лампови усилватели, чрез които да запише истинския, уникален звук на всеки един от музикантите. “Алфред знаеше прекрасно, какво иска да получи като запис. В онези години техниката на запис изоставаше от техниката на свирене. Често бях принуден да експериментирам. Например органистът Джими Смит (любимецът на Лайън) беше невероятен музикант. Луд човек. Импровизираше така, че публиката на концертите му буквално изпадаше в екстаз. Моята работа беше да “запечатам” този уникален подход към свиренето на орган. Да пресъздам на лента не просто музиката, а атмосферата която тя създаваше.” 

Студиото

    През 1959 Руди Ван Гелдър построява ново звукозаписно студио близо до дома си в Енгълуд Клифс (Englewood Cliffs). Силно повлиян от концепцията на архитекта Франк Лойд Райт за съчетаване на различните строителни материали, той създава студио от нов тип. “Обикалях постоянно концертни зали и клубове, Прекарвах часове в изследване на акустичната среда в зависимост от ефекта, който даден запис трябваше да постигне. Мина известно време преди да достигна до момента, в който имам контрол над записа и звука, който той да притежава. Харесвах Райт, но не отидох при него да проектира студиото. Той щеше да ми преложи пройзведение на изкуството, което финансово не можех да си позволя. Затова се консултирах един от асистентите му. Знаех от кави материали да е направен интериора и каква акустика да получа. Това не беше никак малко. Имах и ангажименти към продуцентите. Налагаше се да записвам големи състави и знаейки какво трябва да се получи, нямаше как да го постигна в стария си дом.”. В началото много от музикантите, свикнали да свирят и записват в малки, тесни помещения изпитват известен дискомфорт при вида на новото студио. Скоро обаче то се превръща техен втори дом. Днес записът на албум в него е въпрос на престиж, еквивалентен на изнасянето на концерт в Карнеги Хол. 

image

Концепцията.  

    В наши дни е достатъчно да откриеш името на Руди Ван Гелдър като тон режисьор в кредитите към даден запис, за да знаеш каво да очакваш от даден албум. Но в началото на 50-те двамата с Алфред Лайън са пионерите, опитали се да променят представата за звученето на един джаз сешън. “Алфред Лайън беше много прецизен. Винаги присъстваше на записа  и знаеше какво точно иска да се получи още преди да влезе в студиото. В онези години повечето продуценти бяха много по-небрежни – ще минат просто да видят как вървят нещата. И това доста много се отразяваше на музикантите и музиката. Алфред имаше усет за музиката и за това, кога се получава и кога не. Беше много добър в това. Той беше наясно какво се случва, всъщност работата с него през всичките тези години ме допусна до разбирането какво се случва и това е едно от нещата, за които винаги ще съм му благодарен.” Стереофоничният звук се появява още в края на 20-те и началото на 30-те, но едва в края на 50-те навлиза масово в звукозаписната индустрия. За определен период от време звукозаписните компании са принудени да издават албумите си паралелно в моно и стерео формат. “Това беше проблем за всички, не само за мен. Нямаше бързане да се влезе в стереото сред музикантите, с които работех. Те го възприеха, защото трябваше да го възприемат. Всъщност за известно време Алфред и другите трябваше да правят два записа от един и същ сешън - едно моно издание, за масовия слуштел, и едно стерео издание заради хората, които купуват стерео. Разбира се, когато стерео плочите се появиха, стоеше въпросът за съвместимостта. Кой иска да купува два пъти един албум? Трябваше да се правят и двете, беше много трудно, а какво ставаше – всичко, което се правеше в Hackensack, беше моно. Дори до самия край, когато записвахме на две писти, не слушахме стерео. Записвахме на две писти и слушахме моно, защото в Хейкънсак (Hackensack) имаше само един говорител в кабината и един в студиото. И всички преценки –на Алфред за смесването и баланса, моите, също и на музикантите и това, как те звучаха един спрямо друг, всичко това по време на творческата работа при тези записи се правеше на моно. Не можеше да бъде другояче. До края записвахме на две писти, но никой никога не ги е слушал. Така че по онова време нямаше особена грижа или опит за създаване на стерео-фон.”

Изаданията с марка Руди Ван Гелдър

image

    Подходът на Руди Ван Гелдър към ремастерирането на записите на Блу Ноут е съвсем различен от онзи на останалите тон режисьори занимавали се с това до този момент. “За първи път след близо половин век имах някаква възможност да работя с онези ленти. Наколко пъти ми изпращаха моно и стерео версиите и трябва да призная, че моното звучеше много по-добре поради очевидното – никой от участвувалите в създаването на оригиналния сешън не е слушал на стерео. Всички слушаха на моно. И така се опитах да убедя да издадат моно версията дори след като вече е излизала стерео версия, защото усещах, че тя звучеше по начина, по който Алфред би поискал да звучи. Искам хората да чуят музиката с топлотата и енергията и всички онези неща, които Алфред и Франсис Уулф вложиха в тях. Наистина имам чувството че съм упълномощен да го направя.”

    Днес изданията, ремастерираните от Ван Гелдър албуми наброяват вече няколко стотин и отдавна не се ограничават само с албумите за лейбъла Блу Ноут. Паралелно с това той все още записва джаз сешъни в студиото си в Енгълуд Клифс, давайки възможност на много от младите музиканти, да се докоснат до една жива легенда, допринесла за известността на много от величията в джаза.

 

И накрая ще ви споделя, че има едно място в София, където не само можете да откриете или поръчате албумите, записани от Руди Ван Гелдър, но можете и да чуете много стойностна селекция от тези издания. А ако сте фенове на винила, това е единственото място, където можете да видите, пипнете и купите плочи на Blue Note, Impulse, Verve и OJC в България. И това е Дюкян Меломан, ул. 6-ти септември 7А.

image 

 А ТУК можете да хвърлите едно око на наличностите в дюкяна.  

А ето и един запис от класическия период на Blue Note Records - Art Blakey and The Jazz Messengers: Lee Morgan, Benny Golson, Bobby Timmons и Jymie Merritt. Темата  е “I rememer Clifford” 1958 година.

  






Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: fmgroovy
Категория: Музика
Прочетен: 1773125
Постинги: 627
Коментари: 1310
Гласове: 1198
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031